стъклено

днес е последният ден
в който внимавах
вървейки до алеята
с камъчетата обърнали
не една колесница

пропуснах я да изпълзи
под краката ми
а гръбнакът ми
стана прозрачен

един разговор го настъпи
и се строших като
порцелановото кученце
от бюфета на баба

откъснати са

много страници от тетрадката
не може запетаята да се завие с тях
припомням си редове
там където думите ме сравняваха с морето
надигащо се вътре в мен
което
с всичка сила се удря в сушата
а във вълните виждах мъжа
оттеглящ се
разливащ пяна по плътта на пръстта
за миг възбуден, недоумяващ
после отново прииждащ
с нова сила
или грохнал от
приливи и отливи
задрямал в душата на последната страница
в която жената беше пръстта
застинала, ненаситна утроба
във вечно очакване